Християнството е монотеистична религия, която носи името на своя основател и обект на религиозно почитание Иисус Христос. Това е най-голямата религия в света с около 2,3 милиарда последователи (през 2007 година).[1]
Християните вярват, че Иисус Христос (също Исус Христос) е Месията и поради това го наричат Иисус Христос (ст.гр. — Спасител и Помазаник). Християнството е преобладаваща религия в Северна Америка, Южна Америка, Европа, Филипините, Океания и големи части от Африка. Християнството нараства бързо в Азия — особено в Китай и Южна Корея. Също популярността му нараства в северната част на Африка.
Въпреки че в християнството има голямо разнообразие от вярвания, основата на християнското богословие (теология) се състои от основни доктрини (учения), които са важни за ортодоксалността (не в източно-православен смисъл, а като термин, обозначаващ общоприето и "правилно" вярване). Хората, вярващи в тези основни доктрини, често смятат последователите на Христос, които ги отхвърлят, за хетеродоксални (отклоняващи се), еретици или даже въобще за нехристияни.
Християните идентифицират Иисус (Исус) с Месията. Титлата Месия идва от еврейската дума מָשִׁיחַ (машия) и означава „помазания“, като гръцкия превод Χριστός (Христос) е първоизточникът на българската дума Христос. Християните вярват, че като Месия, Иисус е помазан да бъде управник и спасител на евреите и на цялото човечество. Поради това, християните смятат, че с първото си идване се изпълняват старозаветните пророчества и наближава небесното царство. Християнската концепция за Месия се различава значително от съвременната концепция в юдаизма.
Повечето християни вярват, че Иисус е „истински Бог и истински човек“ (или напълно божествен и напълно човешки, или Богочовек). Иисус става напълно човек във всички аспекти, включително и в морален, преминава през болките и изкушенията на смъртен човек и въпреки това без да съгреши. Бидейки напълно Бог, Той побеждава смъртта и възкръсва за живот при Възкресението.
Според християнските писания, Иисус се ражда от Мария, която е девица. Зачатието става не чрез сексуален акт, а свръхестествено чрез силата на Светия Дух.
За детството на Иисус е малко споменато в каноничните евангелия (Матей, Марко, Лука и Йоан) в които е описано най-вече неговото служене и най-вече последната седмица (наречена страстна). Библейското повествование на службата на Иисус започва с кръщението му от Йоан Кръстител и изброява чудеса, които Иисус върши: превръща водата във вино на сватбата в Кана Галилейска, екзорцизъм (изгонване на зли духовни сили) и изцеления на болни. Също се цитират неговите поучения (като проповед на планината) и е записано избирането на дванадесетте апостоли.
Повечето християни вярват, че Бог е едно вечно същество, което съществува като три отделни, вечни, неразлъчни лица (или по-точния термин е „ипостаси“): Отец, Син и Светия Дух.
От юдаизма продължава вярването, че съществува един всемогъщ Бог, който е Създател на вселената и я поддържа в съществувание. На този фон, вярата в божествеността на Христос и в божествеността на Светия Дух, се изразява в доктрината за Божието триединство (в западната богословска мисъл) или в Св. Троица (в източната богословска мисъл). Според тази доктрина и трите лица (ипостаси) имат едно божествено естество. Това естество не е разделимо, а по-скоро всяко лице притежава това естество. Различията са по произход (не във времеви смисъл) и взаимоотношенията между лицата — Отец е нероден, Сина е вечно роден от Отца, Духа е вечно изхождащ от Отца. Самото свойство на Божието съществувание е да съществува като Света Троица. Триединството на Бога трябва да се възприема на различно ниво от неговото единство.
„Роден“ не се отнася за раждането на Иисус от Мария, но за вечно и божествено „раждане“ преди сътворението. Бог-Син е съществувал вечно преди да приеме човешка форма или да се въплъти. При диспута с арианите, ортодоксалната формулировка е гласяла, че „не е съществувало време, когато Сина да не е съществувал.
Повечето християни вярват, че спасението от „греха и смъртта“ е достъпно чрез вяра в Иисус като Спасител поради неговата изкупителна жертва на кръста, където той „плаща“ за нашите грехове. Приемането на спасението е свързано с оправданието и обикновено се разбира като активност на незаслужената Божия благодат.
Начинът на действие и ефектите на благодатта на Бога се разбират по различен начин от различните традиции. Католицизмът и източното православие учат за необходимостта от взаимна кооперация между свободната воля на човека и благодатта на Бога. Реформаторската теология (най-вече Калвин)отива по-далеч, като набляга върху зависимостта на човека от благодатта, като учи за пълната поквара на човечеството и неустоимата благодат. При арминиянското схващане пък се набляга върху свободата на избора (за спасение), предварителната благодат дадена на всички хора за да повярват и отново зависимостта на спасението от благодатта на Бога. Различията тук се появяват въз основа на различните възгледи на различните традиции върху първородния грях. (Моля вижте статиите за всеки един отделен исторически клон)
Есхатологията е учението за края на света или отделния човек, засягащо Страшния съд, възкресението и задгробния живот; вярващите ще бъдат спасени едва след настъпването на края на този свят .
Християнството почита Библията като вдъхновено от Бог слово. Тя е съставена от две части — Стар завет и Нов завет. Библията е написана от хора, които са били вдъхновени от Светия Дух и поради това, това слово е непогрешимо Божие слово. В протестантската традиция се вярва, че Св. Писание съдържа цялата истина необходима за спасение (Вижте протестантство — Sola scriptura).
Старият завет е съставен от целия еврейски Танакх, въпреки, че в християнския канон книгите са подредени различно в сравнение с еврейския Стар завет (танакх). Някои от книгите в Танакх са разделени на няколко книги в християнския канон. Католицизма и източното православие включват към канона както книгите от еврейския канон, така и книгите преведени в превода на седемдесетте книжника (септуагинта) на гръцки език. Тези допълнителни книги се наричат второ-канонични от католическата и православната църкви и са наричани Старозаветни апокрифи от протестантските църкви (според които те не трябва да служат за основа на вярата.)
Други традиции поддържат и други канони. Етиопската Православна Теуахедо църква поддържа два канона — тесен (който е по-обхватен от Библията) и широк, който има още повече книги. Църквата на Исус Христос на светиите от последните дни (понякога позната като Мормонска Църква) поддържат в техния канон още три извънбиблейски книги, които те считат за боговдъхновено слово: Книгата на Мормон, Учения и завети и Скъпоценният Бисер. Гностиците са използвали голямо количество книги извън ортодоксалния канон една от които е най-известна като евангелието според Тома.
Въпреки, че християните са почти напълно съгласни върху съдържанието на Библията, такъв консенсус не съществува по отношение на нейното тълкувание (или по точно екзегесис.) В древността се зараждат две екзегетични школи — александрийска и антиохийска. Представител на александрийската школа е Ориген, който давал на Писанието предимно алегорично значение. Антиохийската школа държала на буквалното тълкувание и държала на тезата, че други значения могат да се открият само ако е известно преди това буквалното значение.
Римо-католическото богословие прави разлика между два вида значение на текста: буквално и духовно, последното от което се дели на алегорично, морално и анагогично. Буквалното е значението, предадено чрез думите в Писанието и открито чрез методите на екзегезата по правилата на разумно тълкувание. Алегоричното значение включва типология (като например виждането на прекосяването на Червено море като тип или символ на кръщението) Моралното значение съдържа етическо учение. Анагогичното значение съдържа есхатологично учение имащо значение за вечността и свършека на света. Католическото богословие добавя и други правила за тълкувание, които включват: предписание, че всички други значения на Писанието се базират върху буквалното значение, че историчността на евангелията трябва винаги да се поддържа, че Писанието трябва да се чете като се има предвид живата традиция в самата църква и последно, че задачата за тълкувание е предадена на епископите, които са в общение с наследника на апостол Петър в Рим — папата.
Много протестанти наблягат върху буквалното значение или историко-граматическия метод, дори до положение при което отхвърлят всички други знания. Мартин Лутер говори за едно точно и обикновено (несложно) разбиране на Писанието. Други протестанти все още използват типологията, като метод. Протестантите вярват, че обикновения вярващ може да достигне и сам до адекватно разбиране на Писанието, защото самото то е достатъчно ясно и вярващият има на разположение и Светия Дух. Мартин Лутер счита, че без подкрепата на Светия Дух Писанието би останало неразбрано в тъмнина. Жан Калвин пише, че всички, които все пак, не се обърнат и към Светия Дух за помощ, ще намерят в Писанието светлина. Втората хелветска изповед на вярата казва: „Ние се придържаме към това, че тълкуванието на Писанието е ортодоксално и истинско когато е получено от сравнение и със самите Писания (от естеството на използвания език, обстоятелствата на тяхното написване и разтълкувани въз основа на по-ясни пасажи.“ Писанията на църковните отци и решенията на вселенските събори се считат за не боговдъхновени в смисъла в който е боговдъхновено Писанието и биха могли да бъдат отхвърлени, въпреки, че са ценни за богословието.
В православната традиция Свещеното Писание е част от самата традиция и то се тълкува и разглежда през призмата на източните църковни отци, решенията на първите 7 вселенски събори и църковното предание. Както и при римо-католицизма, църквата е отговорна да даде правилното тълкувание на Писанието въз основа на Преданието с тази разлика, че никой епископ няма правото да определя веровата истина без да има решения на вселенски събор.
Символите или изповедите на вярата са кратки доктринални изявления, които първоначално са се използвали като кръщелни формули и по-късно са доразработени през епохата на христологичните дебати през четвърти и пети век. Един от най-ранните символи е апостолския символ на вярата (въпреки, че не е написан от апостолите.)
В отговор на арианството възниква Никео-Цариградския символ на вярата, формулиран на съборите в Никея и Константинопол през 325 и 381 година. Този символ е одобрен като общохристиянски на събора в Ефес през 431 година.
Оригиналния символ не съдържа фразата „и Сина“, клаузата „филиокве“ относно изхождането на Светия Дух и от сина (тази клауза не се приема от Източно-православната църква).
Халкидонската изповед възниква в Халкидон (днешна Турция) през 451 (и не се приема от ориенталските православни църкви, наречени до-халкидонски) . В него се поучават две природи на Христос — божествена и човешка. И двете природи са пълни и не се смесват, въпреки че са съчетани в една личност.
В западната църква атанасиевата изповед има същия авторитет като никейската и халкидонската: „Покланяме се на един Бог в Триединство и Триединство в Единство, като нито сливаме лицата нито разделяме естеството“
Повечето протестанти приемат тези символи. Някои протестантски традиции вярват в триединството на Бога без да използват изповедите.
Вижте Символ на вярата.
В християнството са признати седем тайнства:
- кръщение
- миропомазание ( или миропомазване )
- покаяние (изповед)
- причащение (евхаристия)
- венчание(брак)
- свещенство (хиротония)
- елеосвещение (маслосвет)
Един от първите символи на Християнството е рибата. Според едно предание рибата е бил дискретен християнски знак за разпознаване. Гръцката дума за риба ἰχθύς (ИХТЮС) е акроним, който съдържа кратко християнско верую:
- IΗΣΟΎΣ
- Иесус — „Иисус“
- ΧΡΙΣΤΌΣ
- Христос — „Помазаникът“
- ΘΕΟΎ
- Теу — „Божий“
- ΥΙΌΣ
- Хюйос — „Син“
- ΣΩΤΉΡ
- Сотер — „Спасител“/"Изкупител"
През 326 година света Елена открива главните оръдия на страстта с които е бил измъчван Исус Христос при нейно посещение в Светия град. С приемане символа на вярата, насетне водещата и до днес световна религия скъсва окончателно с "детския си период" (богоборчески срещу Римската империя за някои изследователи) обозначаван с термина ранно християнство (виж история на ранното християнство).
Животворният кръст и до днес е главен и общочовешки символ, означаващ победата на Христос над Сатаната.
Християнството възниква в Палестина в средата на 1 век като секта в рамките на юдаизма,[2] с който и днес споделя много от свещените си текстове — най-вече еврейската Библия, позната на християните като Стар завет. Християнството споделя общия си произход от юдаизма и с исляма, друга широко разпространена в света религия. Тези три религии понякога се включват в общата група на авраамическите религии.
С името „християнин“ (на гръцки: Χριστιανός) последователите на Христос започват да бъдат наричани от нееврейските жители на град Антиохия,[3] а първото запазено писмено споменаване на термина „християнство“ (Χριστιανισμός) е в текст на Игнатий Богоносец от около 100 година.[4] В книгите на Новия завет самите християни се наричат „братя“, „вярващи“, „избрани“, „светци“.
В началото на съществуването на християнската Църква тя се оглавява от дванадесетте апостоли, най-активни от които са Петър и Павел, а след това от първите епископи, смятани от християните за наследници на апостолите. Първоначално християнството се разпространява в Палестина, а след това и в Северна Африка, Мала Азия, Близкия Изток и европейските земи на Римската империя — там главно с усилията на апостол Павел.
При своето възникване християните са подложени на преследване от представителите на ортодоксалния юдаизъм, които отхвърлят ученията на апостолите, а някои от раннохристиянските водачи, като Стефан Първомъченик и Яков Зеведеев, са убити.[3] По-масови преследвания на християните започват от страна на римските власти, след като през 64 година те са обвинени от император Нерон за предизвикването на големия пожар в Рим. Според християнската традиция по това време са убити апостолите Петър и Павел. Преследванията продължават и през следващите десетилетия, като са особени интензивни при императорите Деций и Диоклециан, и са прекратени трайно едва с Медиоланския едикт на император Константин I от 313 година.
С времето християнството привлича и по-образовани последователи, които от средата на 2 век започват да пишат теологични и апологетични текстове, защитаващи тяхната религия. Сред тези първи теолози са Игнатий Богоносец, Поликарп Смирненски, Юстин Философ, Ириней Лионски, Тертулиан, Климент Александрийски и Ориген, някои от които по-късно са обявени за отци на Църквата.
След издаването на Медиоланския едикт император Константин полага усилия за уеднаквяване на християнските учения, които вече се ползват с широка популярност в Империята. През 325 година е проведен Първият Никейски събор, който осъжда арианството и утвържадава Никео-цариградския символ на вярата. Никейският събор е последван от поредица други вселенски събори, който утвърждават формално основни елементи на теологичната доктрина, най-вече свързани с проблемите на христологията,[5] което довежда до отделянето от православната църква на групи, несъгласни с мнението на мнозинството. На Ефеския събор от 431 година се обособява несторианството, а на Халкедонския събор от 451 година - монофизитството, към което остават лоялни по-голямата част от патриаршиите на Александрия, Йерусалим и Антиохия.
С упадъка на Римската империя в Западна Европа римският папа започва да се превръща в политическа фигура. Сред първите прояви на този процес са дипломатическите споразумения на папа Лъв I с хуните и вандалите.[6] Църквата навлиза и в продължителен период на мисионерска дейност и разпространение на християнството сред различни народи – германски,[6] келтски, славянски.
Около 500 година свети Бенедикт Нурсийски създава своя манастирски правилник, поставил основите на монашеството и манастирите в Западна Европа.[6] Монашеското движение се превръща в значим фактор в цяла Европа[6] и поставя началото на множество ранни книжовни центрове. На Запад са известни манастирските центрове в Ирландия, Шотландия и Галия, които изиграват важна роля за Каролингския ренесанс през 9 век.
От 7 век мюсюлманите завземат християнски територии в Близкия Изток, Северна Африка и Пиренейския полуостров,[7] което довежда до потискане на християнството и множество военни конфликти, сред които Кръстоносните походи, Реконкистата и войните срещу турците.
Средновековието довежда до големи промени в църквата на Запад. Папа Григорий I провежда коренна реформа на църковната администрация.[8] В началото на 8 век иконоборчеството, подкрепяно от някои източни църкви и няколко последователни императори, се превръща в спорен въпрос, докато е осъдено от Втория Никейски събор през 787 година.[9] В началото на 10 век западното монашеско движение получава нов тласък, стимулиран от реформите, започнали в големия бенедиктински манастир в Клюни.[10]
През 1054 година Великата схизма довежда до най-голямото разделение на християнската църква – на западна (католическа) и източна (православна) част.
На запад през 11 век някои стари катедрални училища започват да се превръщат в университети. Първоначално преподаващи богословие, с времето те включват в програмата си медицина, философия и право, превръщайки се в предшественици на днешните академични институции.[11] Успоредно с разцвета на градовете в Западна Европа, там възникват просещите ордени, пренесли религиозния живот извън манастирите, в новата градска среда. Двата най-големи просещи ордена, Францисканския[12] и Доминиканския[13] са основани съответно от свети Франциск и свети Доминик и изиграват важна роля в развитието на големите европейски университети. Друг нов орден е Цистерцианският, чиито големи изолирани манастири допринасят за усвояването на слабонаселени дотогава райони. През този период разцвет достига църковната архитектура с изграждането на големите романски и готически катедрали.[14]
Текстът в тази статия или раздел вероятно нарушава нечии авторски права. Ако можете да подкрепите или опровергаете това подозрение с факти, моля пишете на беседата. |
Днес съществува многообразие от вярвания (доктрини, учения) сред различни групи, които наричат себе си „християни“. Понякога тези групи се означават с термина деноминации (най-често на запад, изповедания или конфесии на изток), въпреки,че много групи отхвърлят този термин поради теологични (богословски) съображения. Друг начин за класификация е въз основа на различните традиции, с които се представят основните исторически прилики. Християнството може да се раздели на 3 основни направления и няколко по-малки направления.
- Римокатолицизъм — Римо-католическата църква е най-голямото единично църковно тяло, което включва западната църква с латински обред и източните католически църкви — с над 1 милиард кръстени членове общо. Специална подгрупа са старокатолиците — католици, откъснали се от римския папа поради доктринални несъгласия.
- Православие, с членство повече от 300 милиона кръстени вярващи.
- Протестантство — множество групи като: Англикани (преход между католицизма и традиционното протестантство, понякога разглеждани и като подразделение на протестантството), лютерани, реформирани/презвитериани, баптисти, методисти, адвентисти от седмия ден, назаряни, анабаптисти и петдесятници. Най-старите протестантски деноминации, разделили се от римо-католиците през 16 век след Протестантската реформация са се разделили още повече след нея. Точният брой на протестантите не е сигурен, отчасти поради трудността с това, коя деноминация попада в тази категория, но изглежда невъзражаемо твърдението, че протестантизма е второто по големина направление по брой членове (след римо-католицизма) в световен мащаб.
- Ориенталски православни църкви (копти, яковити и арменци, и др.).
- Несторианци: Асирийската източна църква.
- Възстановително движение: тук спадат по-традиционни деноминации като например „Ученици на Христос“, и по-радикални, като например новоевангелисти, йеховисти, Църква на Исус Христос на светиите от последните дни, и др. Реставрационистите, които са исторически свързани с Протестантската реформация, не се описват като църкви, които реформират друга християнска църква, която съществува от времето на Иисус, а като реставриращи църквата, която според тях се е изгубила в определено историческо време. Реставрационистите включват деноминациите Църкви на Христос (с 2.6 милиона члена), Последователи на Христос (с 800 000 члена), Църквата на Исус Христос на светиите от последните дни (често наричани още мормони, 13 милиона члена) и Свидетелите на Йехова(с 6.6 милиона члена). Въпреки, че реставрационистите имат някои основни прилики, техните доктрини могат да се отличават значително една от друга.
Тъй като някои групи се различават по доктрини, които повечето групи считат за основни в християнството, за тях се мисли като за еретични групи и дори не-християнски от повечето основни християнски групи. Най-вече това важи за не-тринитарните групи.
- Толстоизъм — следва учението на човека Христос за поведението на човека на земята, обосновано от отношението му към Разума и Съвестта, които са връзката му с Бога.
- Деяния на светите Апостоли. // Библия. БПЦ, 2009. Посетен на 20 април 2010. <http://www.bg-patriarshia.bg/index.php?file=bible_new_testament_5.xml#11>
- World. // The World Factbook. CIA, 2010. Посетен на 20 април 2010. <https://www.cia.gov/library/publications/the-world-factbook/geos/xx.html#People>
- Elwell, Walter A и др. Tyndale Bible Dictionary. Tyndale House Publishers, 2001. ISBN 0-8423-7089-7.
- Gonzalez, Justo L. The Story of Christianity: The Early Church to the Dawn of the Reformation. New York, Harper Collins Publishers, 1984.
- McManners, John. Oxford Illustrated History of Christianity. Oxford University Press, 1990. ISBN 0-19-822928-3.
- Robinson, George. Essential Judaism: A Complete Guide to Beliefs, Customs and Rituals. New York, Pocket Books, 2000.
- Библия на страницата на Българската Православна Църква
- Книги на издателсво Св. Вмчк Георги Зограф - Света Гора (православна литература)
- Сайтът на "Църковен вестник"
- Пътят продължава, филм на Милен Димов за състоянието на българските християнски църкви.
Няма коментари:
Публикуване на коментар