Поради географското си положение, територията на днешна България е сред районите в Европа, най-рано заселени от хора. През 3 хилядолетие пр.н.е. тя е заета от траките, индоевропейски народ, за който се предполага че е дошъл на Балканите от североизток. Те създават свои държави, които достигат разцвет през елинистичния период. В средата на 1 век пр.н.е. траките са подчинени от Рим.През ранната енеолитна епоха се развиват металургията на медта и златото, благодарение на тяхното наличие по повърхността (много реки в България са златоносни). Предполага се, че през енеолита тук е създадена технология за леене на метали.
Има голям брой артефакти на различни места, които показват наличие на развита ранна енеолитна цивилизация - в комплекса Караново VI, Хотница, Варненският некропол. Предполага се, че тази цивилизация е най-старата в Европа. Предполага се и развита търговия със Средиземноморието още в началото на енеолитната или халколитна епоха, доказвана с вносни предмети (средиземноморската мида Spondylus).[1]
Предполага се, че прото-траките се заселват в източната половина на Балканския полуостров, включително на днешната територия на България, през около 3500 г. пр.н.е. През 12 век пр.н.е. те вече са обособени в различни групи и населяват Балканския полуостров. Древногръцкият историк Херодот дава описание на траките в своята "История" (5-3), и казва че : „Тракийската народност е най-многобройна след индийската. Във всяка отделна област траките носят отделно име, но нравите и обичаите на цялата народност са навред едни и същи.“
В средата на 4 век пр.н.е. траките са подчинени от Филип Македонски и Александър Македонски и са включени в Древна Македония, но в края на века възвръщат самостоятелността си. През 3 век пр.н.е. групи келти се установяват в Тракия, но създадената от тях държава не просъществува дълго. В средата на 1 век пр.н.е. днешната територия на България е подчинена от Римската република, с което се слага край на самостоятелността на тракийските племена.
В Древна Гърция траките са смятани за войнствени, известни с нехарактерната за Гърция конница. Дори в римската епоха Тракия е важен източник на войници и гладиатори. Предводителят на най-голямото робско въстание срещу Рим - гладиаторът Спартак е тракиец от племето меди. Днес основен източник на сведения за траките са археологическите разкопки на големи тракийски гробници и селищни центрове, също така - откритите храмове и светилища. Знатните траки са погребвани в гробници с много имущество, при някои от тях с принесените в жертва жени, със съдове и други предмети, за които може би се смятало, че ще са им необходими в задгробния живот.
Окончателното завладяване на Тракия станало в епохата на Римската империя. Земите край Дунава били покорени след голям поход на римския пълководец Марк Лициний Крас в 29 – 27 г. пр.Хр., в началото на самостоятелното управление на първия римски император Октавиан Август. В севернотракийските земи първоначално бил създаден военен окръг (префектура) под командването на управителя на провинция Македония, който обхващал само една сравни-телно тясна ивица покрай южния бряг на р. Дунав. Вероятно в 15 г. сл.Хр. завладените крайдунавски земи били официално оформени в римска провинция, която получила името Мизия. Земите на гетите на изток от река Янтра чак до Черноморското крайбрежие и устието на река Дунав били предадени на съюзното Одриско царство. Одриското царство просъществувало до 45 г. сл. Хр., когато император Клавдий го анексирал и създал от територията му римската провинция Тракия.
С реформите на императорите Диоклетиан и Константин Велики в края на III и началото на IV в. положението в империята временно било стабилизирано. Особено значителни били административните промени, в резултат на които броят на провинциите се увеличил и те били обединени в по-големи административни единици – диоцези и префектури. От двете Мизии (Горна и Долна) сега били създадени пет нови провинции, а от бившата провинция Тракия – четири. Сред най-важните нововъведения на Константин Велики било преместването на столицата на империята от Рим в разположения на Босфора Бизантион (днес Истанбул), който бил наречен на негово име Константинопол. Това имало важни последици за тракийските провинции, които попаднали в непосредствено съседство с новата столица, и довело както до временно стопанско оживление, така и до засилени мерки за отбраната им от нови варварски нашествия. В 313 г. Константин издал указ, с който разрешил християнството като официална религия на територията на Римската империя. През IV в. то се наложило като господстваща религия на територията на Римската империя.
В началото на 6-ти век, като част от варварските нашествия на Балканите, започнали да се заселват славяните, които през следващите столетия постепенно се смесили с местното византийско население. Йоан Зонара[2] и Теофан Изповедник[3] пишат, че през 501 г. племето на българите, което по-рано не било познато, нахлуло в Илирик и Тракия. Това са едни от първите сведения за нахлувания на прабългарски племена по тези земи. След около век започнало и трайно заселване в района на прабългарите, вероятно тюркоезични племена от Централна Азия.След разпадането на Велика България, която се е намирала в земите на днешна Украйна, една част от тях, водени от Аспарух и друга, водена от Кубер се преселват на Балканския полуостров и се сливат с дошлите от север в началото на VII век славяни. След като предводителят на прабългарите хан Аспарух извоюва победа над една от армиите на император Константин IV, тогавашният глава на Византийската империя се сключва споразумение между кан Аспарух и византийския император. Според това споразумение прабългарите и славяните получават по-голямата част от територията между Стара планина и р. Дунав. Различните учени дават различно тълкувание на тези факти и някои определят договора с Византия от 681 г. като момент на създаване на съвременна България. Според други мирният договор не е фактор определящ създаването на една държава и годината на създаване на съвременна България е 632. За повече детайли вижте статията Зараждане на българската държава. По време на управлението на кан Крум (803-814) България се разраства на югоизток, населвайки територията на днешна София през 811 г. и днешен Одрин през 813 г.. Побеждава император Никифор I в битката при Върбишкия проход на 26 юли 811 г. и от черепа му си прави обкована чаша. Достига до портите на Константинопол, но не успява да ги премине. Въвежда много строги закони, включително за изкореняване на лозята и членовредителни наказания за крадци. Хан Омуртаг (814 - 831]] г.) Той продължил административната реформа започната от Крум, като разделил страната на области наречени комитати, на чело с комити. В българската история Омуртаг е познат още с прякора си Строителя. Той е създал известният надпис "Човек и добре да живее — умира и друг се ражда, и нека роденият след него помни делата му".
Княз Борис I - Михаил (852-889 г.) приема християнството за официална религия. Съпротивата в лицето на някои боляри е смазана жестоко, тези които не желаят да приемат новата религия са преследвани и избивани. Детронира и ослепява първородния си син княз Владимир Расате (889-893 г.), заради опита му да върне езичеството.Княз Борис I предприема този ход, за да обедини прабългари и славяни, които по онова време имат коренно различни религии, както и за да укрепи международния престиж на България в "семейството" на християнските държави. Българите получават правото на собствена архиепископска църква. Борис приема учениците на Кирил и Методий Климент, Наум и Ангеларий в България. Така новосъздадената азбука (глаголица) от братята Кирил и Методий идва в българските земи около 886 г.. В началото на 10 век се разработва нова азбука, наречена кирилица, на основата на гръцката писменост и глаголицата.
Около 900 г. от смесицата между прабългари, славяни, а и според някои историци траки, формират новата народност на българите. Важен елемент от формирането на новата българска народност е общият език, който се развил на основата на славянския.[4] Те се класифицират като южно-славянски народ, каквито са например сърбите, а не като тюркски (какъвто вероятно е бил езика на прабългарите). След покръстването титлата кан се заменя с княз.
По-късно, синът на княз Борис I, Симеон I 893-927 г., приема титлата Цар на Българите и император на българи и гърци (наречена от някои историци Западна българска империя), за да се разграничи от урало-алтайските земи, населявани от прабългарите, които по онова време живеели в поречието на река Волга). Титлата император е призната от папата, но не и от византийския император.
Времето на Симеон I е наречено златен век на българската държава (Златен век (българско средновековие)). Сам получил образованието си в Константинопол изгражда множество книжовни центрове из цяла България. Симеон I се превръща в сериозна заплаха за Византийската империя. След множество военни успехи си поставя за цел да превземе Константинопол. Провъзгласява се за император.
След смъртта на Симеон I силата на България спада. Появява се богомилството. По същото време цар бил Петър I, появило се и отшелничеството. Петър е най-дългоуправлявалият български владетел, в началото на управлението си сключил мирен договор с Византия, но след изтичането му се започнало война с гръцката държава. По времето на цар Самуил българите губят битката срещу Василий II, който избива хиляди и нарежда 14 000 пленници да бъдат ослепени. Заради тази си постъпка византийският император е наречен българоубиец. Когато цар Самуил ги вижда умира.От 1018 г. страната е превзета от Византия. Това е краят на Първата българска държава.
През 1018 година след близо половинвековна борба България е завладяна от Византия. В България е въведено византийското административно деление, Българската патриаршия става архиепископия, а българската аристокрация е изселена в Мала Азия, като са и дадени византийски титли. На отделни места продължават борбата български местни първенци и престолонаследникът Пресиян II, но без успех.
След смъртта на Василий II положението на българите се усложнява повече. Данъците са увеличени и заменени с натурални, а на мястото на българския Охридски архиепископ Йоан, който починал, е назначен византиец. Това е причина да бъде организирано въстанието на Петър Делян през 1040 година, което избухва в Белград. Той е провъзгласен за цар. Въстаниците напредват на юг и се съединяват с въстаниците от Албания, начело с Тихомир. Последният обаче е убит. Обединените български въстаници настъпват на юг, към Солун, като по пътя са разгромени ромейски части. Тогава обаче се появява провинилият се братовчед на Петър Делян Алусиан. Петър Делян му прощава и му повелява 40 000 армия, за да превземе града, но той се оказва некадърен военачалник и бива разбит. На една вечеря Петър Делян е ослепен от братовчед си. Алусиан се предава на ромеите, а въпреки съпротивата на въстанието е сложен край.
През следващите години българите страдат от варварски и нормански нашествия. Те ограбват и избиват българско население. Българите трябва да се справят с тях сами. Освен това през България минават и кръстоносци, които правят същото като варварите. В крайна сметка Византия успява да се справи с тези опасности.
През 1072 година избухва бунтът на Георги Войтех, но и той е потушен. Надигат се още българите в Тесалия, начело с Никулица Делфина (1066), Нестор (1074), павликяните в Пловдив (1074), Добромир в Несебър през 1078 година и други. Всички те обаче са неуспешни. През 1185 година е вдигнато въстание, начело с Асен и Петър, което донася свобода за българския народ.
В резултат на въстанието на Асен и Петър България е възстановена през 1185 година.За цар е определен по-големият брат-Петър, но той не се справял добре с властта, затова през 1187 година отстъпва трона на брат си Асен. През следващите години страната започва да възвръща територията си - при двамата братя тя си връща Белградската и Браничевската област, част от отвъддунавските земи, Мизия, Северна Тракия и земите по Горна Струма. Византия, която е в криза, не може да спре напредването на българите. През 1196 година Асен е убит от братовчед си Иванко, а боляри убиват и царувалия отново за кратко след това Петър. Властта е поета от третия брат Калоян (1197) година , който е бил няколко години във византийска плен, но успява да се спаси. Той успява да превземе последната ромейска крепост в Северна България - Варна. Освен това сключва уния с папа Инокентий III, с което страната получава международно и авторитетно признание. Разширява България към Македония и Тракия. Цар Калоян успява да разгроми рицарите от Четвърти кръстоносен поход и така да спре експанзията им. В резулат на заговор е убит, на чело на многохилядна войска пред портите на Солун. На престола застава племенникът му Борил. При него страната губи част от териториите си. Освен това е подозиран от народа в убийството на Калоян. Свален от завърналият се в страната син на цар Асен 1, Иван Асен II през 1218 година.
При Иван Асен II България постига най-голямото си териториално разширение по време на Втората Българска държава и отново границите и са на три морета. При Клокотница разбива епирския владетел Теодор Комнин и така той не успява да възстанови Византия. По времето на българския владетел Българската архиепископия става патриаршия (1235). Иван Асен II умира през 1241 година и оставя на наследниците си една обширна страна. След смъртта му обаче България изпада в криза. Страната губи много територии. Татарите започват да нападат България и страната изпада в зависимост от тях. Въпреки опитите на сина му Михаил II Асен да спре упадъка, страната е в криза. За кратко се разгаря гражданска война, която завършва с възкачването на трона на Константин Асен. Политиката му не дава желаните резултати. Убит през 1277 година от Ивайло. Ивайло разбива на няколко пъти татари и византийци, но не може да се задържи дълго на власт. Наследен е от Георги I Тертер. При неговото управление хегемонията на татарите е пълна, но е предоляна от сина му Светослав Тертер. Той присъединява някои територии, което прави и сина му Георги II Тертер.
Михаил III Шишман Асен опитва да разшири България в Македония, но е победен при Велбъжд. Иван Александър разширява България на юг. Води последната в историята война с Византия. При неговото управление обаче започват експанзията си османските турци. Османците навлизат на Балканския полуостров като дружини, на които се плаща да се бият на страната на наемателя. В 1352 г. османците овладяват първата крепост на Балканите Цимпе. Те се уверяват колко плодородна е земята и така за пръв път нападат Византия. Страната предлага съюз на Сърбия и България (1352) година , но и от двете страни той бива отхвърлен. Османците не успяват да превземат Византия, затова се устремяват към Българските царства (Търновско царство на цар Иван Шишман, Видинско царство на цар Иван Страцимир и Добруджанско деспотство на деспот Добротица). Успяват да превзремат българските крепости Ямбол, Пловдив и София. Стигат чак до Кюстендил. На 21 септември 1371 българските боляри Углеша и Вълкашин (бащата на Крали Марко) организират първият отпор при с.Черномен, но заплащат дързостта си с живота си. През 1380 година на Косово поле се завързал кървав бой. Един християнин помолил да влезе в палатката на султан Мурад I, пуснали го, а той извадил от пазвата си нож и убил султана. Синът му Баязид I Светкавицата заел неговото място. Той окуражил войните си да отмъстят за подлото деяние и така християните били разгромени. През 1389 година било покорено Добруджанското деспотство. Баязидовите орди се впуснали настървени към Търновското царство, през това време Иван Шишман се бил укрепил в крепостта Царевец и чакал подкрепа от унгарския крал. Кръвожадният султан обсадил столицата Търново, българите се сражавали достойно окуражавани от храбрият патриарх Евтимий, но врагът превзел крепостта. Патриархът бил заточен в Бачковския манастир, Светкавицата с измама събрал болярите в една църква и там ги избил. Така на 17 юли 1393 година било сложено край на Търновското царство. Иван Страцимир получил многобройна войска от унгарския крал и се устремил към Никопол, Баязид разгромил рицарите в крайдунавските мочури и наредил всички пленници да бъдат избити. Той отвел Страцимир в Мала Азия, а унгарският крал избягал с кораб по Дунава. Така Видин, оставен на произвола на съдбата било лесно превзет през 1396 година. Така България паднала под османска власт. С падането на Видинското царство е сложен край на средновековната българска държава.
България първа от балканските страни е под османска власт от 1396 година. Покорени са всички български земи. Но българите не се примиряват с новата власт. Още в началото на 15 век те вдигат първото въстание против турците - през 1404 година, а според други източници, четири години по-късно в Северозападна България. Негови ръководители са сина на цар Иван Срацимир - Константин II Асен, и сина на цар Иван Шишман, Фружин. То обаче не завършва с успех. През 1454 година обаче е заловен войводата Радич - белег, че в България възниква хайдушкото движение.
През следващите години политическата активност на българите се изразява в подкрепа срещу враговете на турците. Българи участват в походите на крал Владислав III и Янош Хуняди. След загубата им при Варна много българи се изселват на север от Дунав.
През 1598 година е вдигнато Първото търновско въстание. Международната обстановка е благоприятна - в ход е война между Австрия и Османската империя, а и влашкият войвода Михай Витязул подпомага австрийците. Начело на въстанието застават Тодор Балина, дубровнишкият търговец Павел Джорджич и гръцкият духовник Дионисий Рали. И то обаче завършва с неуспех.
Османското владичество унищожава система от административни, правни, фискални, военни, културни и други институции. Унищожена е църковната йерархия, държавата и българския елит, които са главната опора на народността. Интелигенцията е изтребена, разпиляна и обезродена, поради което обществото остава без организатори и водачи. Силно е намален демографския потенциал - част от българите са избити, много от тях са принудени да се изселят. Чрез различни форми на антиосмански съпротиви българското общество притъпява експлоатацията, поддържа жива историческата памет и държи будно българското самосъзнание.
Налагането на османските структури предизвиква сблъсък на две коренно различни обществено-икономически системи. В тяхното обособяване участват българо-византийски, монголо-ирански и азиатски елементи. През първите три века Османската империя е във възход и това обяснява защо преобладават пасивните съпротивителни действия и защо всички въстания завършват с неуспех. Независимо от неблагоприятният им изход те са важен фактор за оцеляването на българите. В 1352 г. османците овладяват първата крепост на Балканите Цимпе, а през 1354 г. крепостта Галиополи.От 1355 г. в ръцете на османците попада цяла Одринска Тракия. Българската държава е разпокъсана на Търновско, Видинско и Добруджанско царство и това води до политическа недалновидност на балканските владетели. На 21 септември 1371 българските боляри Углеша и Вълкашин(бащата на Крали Марко) организират първият отпор при с.Черномен, но заплащат дързостта си с живота си. Османската инвазия се насочва в нова посока на север по долината на р.Марица. Падат Ихтиман, Самоков, а през 1386 година и София. Същата година османците достигат Ниш, балканските владетели правят опити за антиосманска коалиция и през 1387 година ги разбиват при Плочник. Османците се мобилизират и в 1389 г. разбиват съюзниците при Косово поле. На 17 юни 1393 османците овладяват Търново. В 1395 г. османците побеждават в битката при Ровине, Никопол също е завладян. През 1396 г. османците завладяват Видин. С падането на Видинското царство е сложен край на средновековната българска държава. Османското завладяване довежда до масов психологически шок. Нашествениците имат изключително добра стратегия - поетапно завземане на отделните територии, укрепване на властта в завладените земи, изграждане на силна военна организация, централизиране на властта, характерни за номадския и полуномадския начин на живот. Основен проблем в първите десетилетия от османското владичество е физическото оцеляване на българите и запазването им като етнос. Антиосманска коалиция създава унгарският крал Сигизмунд Люксембурски. В коалицията участват сръбския деспот Стефан Лазаревич, влашкия войвода Мирчо Стари, босненския крал Остоя и видинския владетел Константин. През 1408 г. бойните действия се активизират в северозапад и към Константин се присъединява братовчед му Фружин. Това принуждава Сюлейман паша да организира поход срещу тях и въстанието е потушено. През 1439 г. опит за нова антиосманска коалиция правят християнската и католическата църква, но без особен резултат. Нов опит за отхвърляне на чуждата власт българите правят по време на организиралите се през 1443-1444 г. кръстоносни походи от полско-унгарския крал Владислав III Ягелонски и унгарския войвода Янош Хуниади. Армията нанася тежко поражение на османците на 3 ноември 1443 г. край Ниш. Настъпилата люта зима принуждава кръстоносците да подпишат мир със султана. Обмисля се обаче по-мащабна операция. И през есента на 1444 г. кръстоносците достигат до Варненско поле, където обаче биват победени от османците. На 29 юни 1453 Мехмед II Завоевателя завладява Константинопол, преименува го на Истанбул и го прави своя столица. Причините за нестихващата антиосманска съпротива се крият в непрекъснатото влошаващо се положение на българите. Те не могат да участват в административно-управленския механизъм, третирани са като безправна социална група - рая. Важна причина за съпротива е народностната и религиозната дискриминация. Според исляма едно от най-важните задължения на мохамеданина в ислямската държава е "войната за вярата" или Свещенната война - Джихат. Тази политика на неравнопоставеност е прокарана във всички институции на османската държава. Жестока форма на асимилация е "кръвния данък"(девширме)- момчета в детска и юношеска възраст са отвличани, помохамеданчвани и специално обучавани за попълване на войската (еничарския корпус). Този данък често е наричан Еничарство. Събирането на деца е утвърдено със специален закон и продължава до края на XVIв. съпроводено с много жестокости и насилие. Съществена причина за съпротивата срещу чуждата гнет е политиката на помюсюлманчване на българското население. Ислямизирането на българите с различна интензивност протича през целия период от османското владичество. То протича в три основни форми-единични, групови и масови. Единичните са най-опасни за народността защото водят до откъсване от етническата среда, поетапно загубване на езика и потурчване. Груповите засягат отделни райони или села при неподчинение и/или неизпълнение на задълженията си. Масови има в XVI в. в Чирмен, Никопол, Беломорието и Македония. Чуждата политическа власт, непосилният икономически гнет, езиковите и верските различия, дискриминационната политика, политическото и юридическото безправие предизвикват борбата на българите срещу чуждото потисничество. Съпротивата протича през целия период на чуждото владичество и обхваща цялата етническа територия. През първите три века целите на борбата са: опазване на народността, съхранение на нейния демогравски потенциал, противодействие срещу системата на експлоатация, като се намали степента и борба за политическо освобождение. Формите и методите на борбата се делят на активни и пасивни. Упорството и неприемането на чуждата вяра е форма на пасивна съпротива, която съществува непрекъснато. Активните форми на съпротива се срещат по-рядко, защото са необходими водачи и по-добра организация-това са бунтовете и въстанията. В периода 1593-1606 г. се поставя началото на антиосмански съюз наречен "Свещена лига". В него влизат Трансилвания, Влашко, Молдова и владетели на някои италиански градове-републики. Военната слабост на Османската империя води до криза в политическия и икономическия живот, което активизира борбите на българите.
Първото Търновско въстание избухва през 1598 г. Организаторите му са Търновският архиепископ Дионисий Рали, търговеца Павел Джорджович и Тодор Балина. Принос в антиосманската съпротива имат и българските католици. Стремежът на папите да разпространят влиянието си на Балканите се засилва след завладяването им от османците.
Третата българска държава започва съществуването си на 3 март 1878 г., когато в Сан Стефано е сложен край на Руско-турската война. Първоначално територията е обхващала населените с българи територии от Черно море до Охридското езеро и от Дунав до Егейско море. Притеснени от новата голяма държава на Балканите великите сили приемат на конгрес в Берлин Мизия и Софийското поле да се обособят като васално на Турция Княжество България. В рамките на Османската империя остава автономната област Източна Румелия с административен център Пловдив, която практически съвпада по територия с днешна Южна България. Македония, Одринска и Беломорска Тракия остават в територията на Османската империя. На 6 септември 1885 в Пловдив е обявено Съединението на Източна Румелия с Княжество България. На 22 септември 1908 г. България обявява юридическата си независимост от Османската империя. През 1912 – 1913 България участва в Балканската война, в резултат на което се променя територията и. По време на Първата световна война и Втората световна война България е на страната на загубилите.В края на 1989 г. Тодор Живков се оттегля и на негово място като председател на държавния съвет застава Петър Младенов, който на следващата година става първият президент на България. През следващите години в страната се провеждат политически и икономически реформи с променлива интензивност. Този период често е наричан Преход, като има различни мнения за това кога и дали е завършил.[5]
Няма коментари:
Публикуване на коментар