Елин Пелин (псевдоним на Димитър Иванов Стоянов, 18 юли 1877 – 3 декември 1949) е български писател. Българското село заема централно място в творчеството му. На него е наречен град Елин Пелин, намиращ се близо до родното му село.
Жителите на родното село на Елин Пелин, Байлово, се заселват там в края на 18-и и началото на 19-и век, след като няколко десетилетия преди това то било разрушено. То представлявало оживен център още по време на Римската империя, след което към 16-и – 17-и век запустява, по време на войните на Османска империя с Австрия и Руска империя. В началото на 19-и век прадядото на Елин Пелин, Станьо от село Поибрене, Панагюрско, се заселва в пустото землище на някогашното село, намирайки го за пригодно за скотовъдство. Скоро довежда и семейството си, а след това нов живот в селото вливат и още множество поибренци, вакарелци, беличани и др., търсещи спокойно място за живот в условията на турското владичество. Синът на Станьо, Иван, станал и пръв учител в селското училище. Жителите на възроденото село и най-вече рода на писателя, се отличавали с буден възрожденски дух и предприемчиво родолюбие.
Бащата на Елин Пелин, Иван Стоянов, по-известен като Йото Варджията, бил също така будна личност. Освен земеделец, той бил зидар, дърводелец, кантонер, правел коли, веялки, керемиди и тухли. Известен е и неговият проект за вятърна мелница, който по-късно е отразен от сина му в едноименен разказ. Въпреки скромния живот, будният възрожденски дух на рода не позволил на Йото да остави единайсетте си деца неуки. Двама от синовете му завършили висше образование, а с разноски на самият Иван било отворено училище в собствения му дом. По-късно Елин Пелин казва, че по това време баща му бил единственият грамотен човек в селото.
Елин Пелин се ражда под името Димитър Иванов на 18 юли 1877 година, като най-малкия от единадесетте деца в семейството. Той израства в среда, където образованието било на особена почит. Баща му редовно носел книги от пазара в града, където продавал вар. В домашната му библиотека били „Рибният буквар“, „Под игото“ и съчиненията на Христо Ботев и Любен Каравелов. Завършва началното си образование в родното си село, след което заминава да учи в София (1890 – 1891, първи гимназиален клас), Златица, Панагюрище и Сливен (1892 – 1894, където завършва днешните 5 и 6 клас). Не завършва гимназия; страстно се увлича в четене, основно опознава българската и руската литература.
Учител е в Байлово (1895 – 1896). През 1896 прави опит да влезе в Рисувалното училище. Рисуването, наред с четенето, била една от големите му страсти. Не е приет и се връща в Байлово, където през следващите две години пише първите си сериозни произведения. От есента на 1899 се установява в София, където е притиснат от тежки финансови проблеми.
През 1903 – 1904 година издава сп. „Селска разговорка“ в Самоков. Чрез ходатайството на проф. Иван Шишманов започва работа като библиотекар в Университетската библиотека (1903 – 1907), командирован е в Париж и Нанси, Франция (1906 – 1907) заедно с Яворов, става пазител в хранилището на Народната библиотека в София (1910 – 1916), уредник в къщата-музей „Иван Вазов“ (1924 – 1944), където работи до пенсионирането си. През 1904 г. излиза първата му книга „Разкази“, том първи. През 1905 г. заедно с Александър Божинов посещава за 20 дни Италия - Венеция и Флоренция. През същата година излиза „Пепел от цигарите ми“ - сборник от стихотворения и стихотворения в проза.
През октомври 1944 г., след Деветосептемврийския преврат, комунистът Станислав Вихров прави опит за убийството на Елин Пелин, но се припознава и вместо него убива сатирика и бивш редактор на вестник „Българан“ Борис Руменов.[1]
До края на живота си е обременен от материални трудности. Става редовен член на БАН (1940), а също председател на Съюза на българските писатели (същата година). Умира на 3 декември 1949 година в София на 72-годишна възраст.
Сътрудник на многобройни списания. Редактира и списва почти сам сп. „Селска разговорка“ (1902 – 1903). Участва в редактирането на в. „Българан“ (1904 – 1909), в. „Развигор“ (1921 – 27, 1937), редактира детските списания „Веселушка“ (1908 – 1910), „Чавче“ (1913 – 1914), "Светулка“ (1904 – 1944, 1945 – 1947), в. „Пътека“ (1933 – 1936); член е на редколегията на в. „Септемврийче“ (от 1945).
Елин Пелин започва да пише, още докато е ученик на село. През 1895 година обнародва първите си творби: в сп. „Войнишка сбирка“ разказа „Мило е отечеството", в ученическото списание „Извор“ разказа „На майчин гроб“, стихотворенията „Зима“ и „Привет“. Под стихотворението „Тихи тъги“ (ноември 1897), отпечатано в сп. „Български преглед“, за пръв път се' подписва с псевдонима Елин Пелин. В младежките си години се увлича повече от поезията. В зрялото си творчество се насочва към разказа и повестта, като продължава да пише детски и хумористични стихотворения.
Елин Пелин е един от най-големите художници на българското село, майстор на късия разказ в българската литература, създател на галерия ярки, незабравими образи. Опознал в детайли селския бит и душевност, зад идиличното и битовото открива определени социални тенденции и написва първите си зрели разкази: „Напаст божия“, „Ветрената мелница“, „На оня свят“, „Гост“, „Андрешко“, „Пролетна измама“.
Автор е на редица разкази, наситени с жизнерадостен и весел смях, в които се оглежда дяволитият български селянин, готов да се шегува и в най-тежките моменти от своя нерадостен живот; белег на несломената жизненост на българския национален характер. В непретенциозните си, но много популярни хуморески в стихове и проза от сборника "Пижо и Пендо" (1917) майсторът на иронията и на скептичния шопски присмех пародира увлеченията по селската идилия и поетизираната патриархалност, като им противопоставя суровата и примитивна правда на истинския живот.
С особена симпатия Елин Пелин пише за тежката участ на селския учител; „Душата на учителя“, „Кал“, „Самичка“, „В интерес на просветата“. Една от основните теми е и черквата и представителите ѝ. Елин Пелин осмива и изобличава с ярък реализъм чревоугодничеството, пиянството, алчността, лицемерието - пороци, в които са затънали калугери и попове („Напаст божия“, „Братя“, „Изкушение“). Елин Пелин е художник с широк интерес към света; наред с нерадостните страни на живота той описва и красотата в противоречивата пъстрота на действителността, поезията в селския живот. С особена пластичност се отличават лиричните му пейзажи, в които хубостта на природата е свързана с труда и чувствата на хората.
В повестта „Гераците“ (1911) — едно от най-значителните произведения в българската литература — Елин Пелин описва с голяма художествена сила разложението на патриархалната селска задруга и на патриархалния морал под напора на новите капиталистически отношения. Писателят съчувства на стария Герак, който, стъписан пред индивидуализма и егоизма, недоумява защо любовта бяга от хорските сърца и защо хората не са вече братя помежду си. Патриархалната етичност и човещина са заместени от вълчи нрави, морално падение и безогледна алчност. Старите форми на живот в село умират, създават се нови социални групи, нови социални образи. С голямо проникновение авторът проследява отраженията на социалните явления в душите на хората. Във втората си повест „Земя“ (1922) Елин Пелин е обрисувал разрушителната стихия на частнособственическата страст, която опустошава човека, осакатява го нравствено.
През 20-те и 30-те г. Елин Пелин пише предимно за деца - лирични стихотворения, поеми и басни, хумористични разкази и сценки, преразказва и сам пише приказки, съставя христоматии и читанки. Произведенията му за деца са изпълнени с ведър хумор и жизнелюбие. Автор е на един от най-хубавите български юношески романи в две части — „Ян Бибиян“ (1933) и „Ян Бибиян на Луната“ (1934), на книгите „Златни люлки“ (1909), „Кумчо-Вълчо и Кума-Лиса“ (1918), „Гори Тилилейски“ (1919), „Сладкодумна баба“ (1919), „Правдата и кривдата“ (1920), „Песнички“ (1927), „Поточета бистри“ (1931), „Приказки и басни“ (1949) и др.
Творчеството на Елин Пелин е изследване на духовната същност на човека, на неговия интимен свят и на съприкосновенията му с природната и социалната среда. Произведенията на Елин Пелин са широко известни и в чужбина, преведени са на повече от 40 езика. Други псевдоними, които е използвал са: Чичо Благолаж, Камен Шипков, Елчо, Пан, Пелинаш, Поручик, Мито, Чер Чемер, Иван Коприван, Горна Горчица, Катерина,Бокич,Слова и др.
Произведения:
- „Разкази“, т. I (1904)
- „Пепел от цигарите ми“ (1905 (1910))
- „От прозореца“ (1908)
- „Златни люлки“ (1909, стихове за деца)
- „Разкази“, т. II (1911)
- „Китка за юнака“ (1917, разкази)
- „Пижо и Пендо“ (1917, 2 попр. изд. 1918)
- „Гори Тилилейски“ (1919, приказки за деца, наредени в стихове)
- „Петльо герез златоперест“ (1919, рус. нар. приказки)
- „Сладкодумна баба“ (1919, нар. приказки)
- „Правдата и кривдата“ (1920, нар. приказки)
- „Избрани разкази“ (1922)
- „Сборник от разкази“ (1923)
- „Сватбата на Червенушко“ (1924, весела история в стихове за деца)
- „Цар Шишко“ (1925, приказки в стихове)
- „Песнички“ (1927)
- „Земя“ (1928, повест)
- „Черни рози“ (1928)
- „Поточета бистри“ (1931, стихове за деца)
- „Ян Бибиян. Невероятни приключения на едно хлапе“ (1933)
- „Ян Бибиян на луната“ (1934)
- „Аз, ти, той. Мили родни картинки“ (1936)
- „Под манастирската лоза“ (1936)
- „Дядовата ръкавичка“ (1937)
- „Кумчо Вълчо и Кума Лиса“ (1939, сценирана приказка)
- „Три баби“ (1940)
- „Щурче-свирче. Весели стихчета за момичета и момчета“ (1940)
- „Гераците“ (1943, повест)
- „Страшен вълк“ (1944, приказки в стихове)
- „Антология“ (1945)
- „Избрани разкази“ (1946)
- „Мили родни картинки. Весели разкази“ (1946)
- „Избрани разкази“ (1949)
- „Приказки и басни“ (1949)
- ↑ Костенцева, Райна. Моят роден град София в края на XIX - началото на XX век и след това. София, Рива, 2008, с. 110. ISBN 978-954-320-206-5.
Асен Разцветников
Асен Разцветников е псевдоним на Асен Петков Коларов - български поет, писател и преводач. Баща му е бил учител, но са имали и земеделско стопанство. Майка му е пеела много хубаво народни песни, които е научила от дядото на Асен Петър. Той е бил цигулар. Завършва гимназия във Велико Търново през 1916 г. Работи като телеграфист на гара Горна Оряховица. Учи славянска филология в Софийския университет (1920), след това слуша лекции по естетика във Виена и Берлин (1921-22). Завършва право в Софийския университет през 1926. Учителства в Механо-техническото училище в Габрово (1926-29). Няколко месеца преподава немски език в III мъжка гимназия в София (1929 г.). От 1930 г. се отдава на литературна дейност - сътрудничи на сп. "Нов път" и сп. "Златорог". След 9 септември 1944 г. работи в Института за художествени преводи към Министерството на информацията. Стихове започва да пише още като ученик. За първи път печата в сп. "Българан" под псевдонима Анри. Активен сътрудник на левия печат - сп. "Червен смях", "Младеж", "Работнически вестник". Причисляван е към един от най-ярките представители на "септемврийската литература" заедно с Гео Милев, Ангел Каралийчев, Никола Фурнаджиев. Плод на тогавашните му влияния е първата му стихосбирка - "Жертвени клади" (1924 г.). След едно литературно четене в Софийския университет по повод 10 години от смъртта на Пейо Яворов той, както и Ангел Каралийчев, Никола Фурнаджиев и Георги Цанев, са обвинени от съпартийците си от БКП в "общоделство" с буржоазията. Заради възникналите разногласия Разцветников се дистанцира от левите идеи, прекратява сътрудничеството си на сп. "Нов път" и започва да сътрудничи на списанието на Владимир Василев "Златорог". През 30-те години насочва повечето си усилия към творчеството за деца, резултат от което са множество книги с гатанки, стихотворения и приказки. Занимава се и с преводи от немски език.
Произведения:
- „Жертвени клади“ (1924; стихосбирка)
- „Двойник“ (1927; поема)
- „Юнак Гого“ (1931; стихове)
- „От нищо нещо“ (1932; весели приказки и гатанки)
- „Деветият брат“ (1934; приказки, стихове, гатанки)
- „Планински вечери“ (1934; стихосбирка)
- „Хороводец Патаран“ (1936; весели стихове и гатанки)
- „Гатанки“ (1939)
- „Мързелан и Мързеланка“ (1934; приказка в стихове)
- „Българският хекзаметър“ (1942)
- „Стихотворения“ (1942)
- „Що е то?“ (1942; стихове и гатанки)
- „Комар и Мецана“ (1946; избрани стихотворения, гатанки и стихове)
- „Подвигът“ (1946, драма)
- „Познай що е то?“ (1948, сто нови гатанки с ключ и азбучник)
- „Щурчовото конче“ (1948; приказки и залъгалки)
- „Сговорна дружина“ (1950; приказка)
- „Стихотворения. Приказки и гатанки“ (1952)
- „Що е то?“ (1956; 220 гатанки с ключ за отгатването им и азбучник)
- „Славният ловец“ (1959; приказка)
- „Чудното хоро“ (1959; избрани произведения за деца)
- „Пролетно хоро“ (1959; гатанки)
- „За най-малките“ (1968; стихчета и приказки)
- „Сговорна дружина“ (1962; избрани произведения за деца)
- „Премененото щурче“ (1963; залъгалки)
- „Юначина“ (1968; стихотворения, залъгалки и гатанки)
- „Храбрите щурци“ (1975; стихотворения, приказки и залъгалки)
- „Щурчово конче“ (1975; приказки, гатанки, скороговорки и залъгалки)
- „Събуди се ясно слънце“ (1976; избрани произведения за деца)
- „Стихотворения. Подвигът“ (1977)
- „Чуйте да ви кажа...“ (1991; стихотворения за деца)
- „Стихотворения“ (1992)
- „Стихотворения“ (1994; сборник)
- „Чудното хоро“ (1994; стихотворения, приказки, гатанки и залъгалки)
- „Избрани произведения“ (1996;)
- „Любими детски приказки“ (1996;)
- „Жертвени клади“ (1997, 2002; лирика)
- „Стихотворения и поеми“ (1997)
- „От нищо нещо“ (1998)
- „Залъгалки“ (1998)
- „Тръгнал кос“ (1998; приказки, стихотворения, гатанки и залъгалки)
- „Щурчово конче“ (1999; избрани приказки)
- „Стихотворения, приказки, гатанки“ (2000)
- „Що е то?“ (2000)
- „Добрите стопани“ (2001, приказки, стихчета, гатанки)
- „Чудесии, дяволии, залисии“ (2002, избрани творби)
- „Комар и Мецана. Юнак Гого“ (2004)
- „Мързелан и Мързеланка“ (2004)
- „Щурчово конче“ (2007; приказки и стихотворения)
Йордан Радичков
Йордан Димитров Радичков (24.10.1929, с. Калиманица, Михайловградска област, днес изселено - 21.01.2004, София).
Завършва гимназия в Берковица (1947). Заболяване от туберкулоза налага неколкогодишен период на лечение и възстановяване (в санаториум в с. Искрец, Соф. област, и в родното му село). Кореспондент (1951) и редактор (1952-54) на вестник "Народна младеж", през 1954-60 е редактор във вестник "Вечерни новини", 1960-62 - в Сценарната комисия при Българска кинематография, 1962-69 - редактор и член на редакционната колегия на вестник "Литературен фронт". Съветник в Съвета за развитие на духовните ценности на обществото към Държавния съвет (1973-86), заместник-председател на СБП (1986-89).
Радичков започва литературната си дейност с импресии, които публикува във в. "Народна младеж" през 1949-51. Печата очерци и разкази във вестниците "Вечерни новини" и "Литературен фронт", а първият му сборник разкази "Сърцето бие за хората" излиза през 1959. В сборника с разкази "Прости ръце", "Обърнато небе", "Планинско цвете", "Шарена черга" и "Горещо пладне" Радичков до голяма степен запазва емоционалността, характерна за първите му публикации. Но в тази част от творчеството му личи и стремежът към постепенно ограничаване на лирико-романтичното; все повече се налага обликът на повествовател, чието въображение и склонност към екзалтация съзнателно се неутрализират. С това се очертава началната насока в развитието на автора - към стабилизиране на традиционните изразни средства и подчиняването им на тематизма и актуализма на българската литература от края на 50-те г. Същевременно още в ранния си период Радичков сам разколебава тази насока, създавайки първото, най-ниското равнище на напрежение между традиционни и нови похвати, характерно за цялостното му творчество. На този етап в основата на противопоставянето на конвенционалното в българската проза е стремежът на Радичков да представи по-цялостно и с повече съпричастие противоречивата същност на българския селянин чрез съчетаване на лирично-психологическото с насмешката и с иронично-анекдотичното. Сборникът разкази "Свирепо настроение" създава прецедент в българската литература преди всичко с неепичното повествователно поведение на автора. Загатнатата в ранния период склонност към отклонения от каноните на жанра придобива системен характер: постъпателността на разказа непрекъснато се нарушава, верижната последователност на събитията отсъствува, повествователният център е разколебан, като понякога се стига до пълното му загубване или до пародиране на сюжетно-фабулни ходове. Изобилствуват асоциативните отклонения; повторителността се осъществява на всички равнища на повествованието. Езикът се характеризира със стилово смешение и самобитна метафоричност. Новите художествени похвати се използуват пълноценно преди всичко благодарение на двойствената позиция на автора. От една страна, той гледа на средата, от която произлиза, с очите на наблюдател, който има съзнанието за принадлежността си към нея, но успява да спази необходимата дистанция, за да я прецени трезво, от друга, въпреки социално-психологическите трансформации, претърпени в новата градска среда, неговото съзнание не й е напълно подчинено - т. е. необходимата дистанция отново е налице. Близък едновременно и на традиционния селски бит, и на съвременния градски живот, Радичков отстоява и своята независимост от тях - позиция, която се оказва ключова при художествения им сблъсък в сборника "Свирепо настроение". Основната тема и в следващите книги остава съдбата на съвременника в разместващите се исторически и социални пластове. Сблъсъкът между консерватизма на българското село и модерния живот в разказите на Радичков от 60-те и 70-те г. е представен предимно със средствата на гротеската и пародията (сборниците "Водолей", "Плява и зърно", "Как така?"). Същевременно с разширяването и обогаяването на тематиката и проблематиката авторът се насочва и към други жанрове, като установява своеобразен баланс между новите си похвати и традиционното повествуване. Така в новелите си осъществява интересна интерпретация на проблема за самотата и преодоляването й чрез сближаването между човека и природата ("Козел", "Дървената кука"); за отчуждението между хората, довеждащо ги до житейски абсурди, за неизчерпаемата човешка любознателност ("Козята брада", "3аекът"); за необходимото зачитане на природните закони и сблъсъка на исторически неизбежното със старото, което обаче не е изцяло обречено, а стойностно, жизнеспособно, можещо да се приспособи (сборника "Спомени за коне"). В стремежа си към максимално разкриване на сложността на съвременните проблеми и представянето им от повече гледни точки Радичков непрекъснато търси форми с подчертано предпочитание към отворените сюжети. Циклизираното повествуване му дава възможността да продължава, макар и в някои случаи условно, изчерпаните на пръв поглед сюжетни линии чрез прехвърляне на познати герои от разказ в разказ и от книга в книга. Най-цялостен и завършен вид този похват има в сборника "Барутен буквар". Нетрадиционните художествени похвати на Радичков, съчетани с класически жанрови форми, позволяват на автора да разработва повече аспекти от съвременния живот върху ограничено повествователно пространство, включително и чрез пародирането на някои от тези форми. Особено характерни в това отношение са неговите пътеписи за Сибир и Швеция, романите "Всички и никой" и "Прашка", новелата "Коженият пъпеш". Във всяка своя книга Радичков непрекъснато допълва с нови аспекти темите за конфронтацията и съжителството на традиционното и новото в съвременния живот, за неизчерпаемото любопитство на човека и непрестанното му движение към познание за себе си или за света, за неговото вечно незадоволено желание да вниква в непознатото и скритото, да променя действителността. Винаги съумява да даде израз на копнежа за хармония между природата и човека, за съзвучие между стремежите на хората и последствията от тях. Успява да наложи новата си поетика в българската проза и преди всичко в краткия разказвателен жанр, като разчита главно на антиепичното повествование и на широкото използуване на иронията, гротеската, фантастичното. Радичков не се самоизолира в своя специфичен художествен свят: запазва и обогатява приносното в новите си повествователни похвати, като през целия си творчески път непрекъснато се връща и към традиционните художествени средства. Същността на поетиката на Радичков е в напрежението между това постоянно, но частично възвръщане към традиционното и новото, създадено от автора. Едновременно с безпрецедентните си белетристични прояви Радичков се откроява с новаторството си и в съвременната българска драматургия. Паралелно с антиепизма в прозата могат да се открият и антидраматургични похвати в пиесите му. Мястото на действието в тях е условно, пространството е на всички и на никого (т. е. отворено - и това се използува много активно от автора). Няма главни и второстепенни герои, а последователността в речевите изяви на персонажите е без особено значение. Събитията са изравнени в своята значимост, липсва традиционното развитие на действието към кулминация и спад на напрежението след нея. Създадените ситуации са не само равностойни по значение, но и относително самостоятелни, а това води до разколебаване на сюжетните връзки. Както в прозата на Радичков, така и в драматургията му доминира неочакваното съжителство между трагично и комично, осъществено най-ефектно на структурно равнище - чрез повторителността; в пиесите му тя се проявява най-често чрез лайтмотивите. Темите и проблемите от драматургичното творчество на Радичков в основни линии съвпадат с търсенията му в белетристиката. Автор е на пиесите "Нова библия", "Суматоха", "Желязното момче" (за деца), "Януари", "Лазарица", "Опит за летене", "Кошници" и "Образ и подобие", повечето от които са играни с успех в България и в чужбина (Беларус, Германия, Естония, Литва, Полша, Румъния, Русия, САЩ, Унгария, Финландия, Чехия, Словакия, Швейцария, Швеция, Югославия). Автор е и на сценариите за игралните филми "Горещо пладне" (1966), "Привързаният балон" (1967) и "Последно лято" (1978). Белетристични творби на Радичков са преведени на английски, белоруски, гръцки, датски, естонски, испански, италиански, литовски, македонски, молдавски, немски, норвежки, полски, португалски, румънски, руски, словашки, сърбохърватски, тюркменски, украински, унгарски, финландски, фламандски, френски, чешки и шведски езици.
Псевдоним: Глигор Глигоров.
Няма коментари:
Публикуване на коментар