Библяита.

Библията или Светото писание е сборник от свещени книги. Дели се на две големи части: Стар и Нов завет. Старият завет, или Танак (תנ״ך) на иврит, се смята за свещена книга на евреите, докато християните смятат за свещени и Стария, и Новия завет.
Християните изучават Библията като своя нормативна книга, която дава насоки за живота. В нея те откриват послание от Бога (словото Божие):

Защото всичко, що е било писано от по-напред, писано е за наша поука, та чрез твърдостта и утехата от писанията да имаме надежда. (Послание към римляните, 15:4)

Библията е паметник на историята на човечеството. Тя е една от най-старите книги, в която по своеобразен начин е асимилирана и обогатена мисълта и мъдростта на древните Месопотамия, Египет и Гърция. Чрез Новия завет и християнството навлиза в гръко-римския свят, като по този начин става част от основата на съвременната европейска култура и цивилизация. Например, при славяните, както и при други европейски народи, първите писмени паметници са преводи на части от Библията. Без познаване на Библията не е възможно, например, да се изучава възникването и развоя на старобългарската писменост.
Древният град Библос (дн. Джубейла) е старо финикийско пристанище на около 40 км (25 мили) на север от Бейрут в Ливан. Библос е един от най-старите продължително населени градове в целия свят. Първите заселвания датират по време на неолитния период 7000 години пр.н.е. Финикийската писменост стои в основата на европейските писмености. Финикийците са били и главни търговски посредници на материали за писане. Затова и тяхното търговско пристанище определя гръцкото наименование на книгата: η βίβλος, в деминутивно множествено число: τα βιβλία – книжки. Още в Книга на Макавеите, 8:23, сборникът свещени еврейски книги се нарича βίβλος, а в Книга на пророк Даниил, 9:2, βίβλοι. В документи от края на 1 век вече се среща наименованието τα βιβλία (книгите). Това наименование навлиза през латински във всички европейски езици.
Другото наименование на Библията – Свето писание се корени в самата Библия. Книгите от Стария завет се наричат по този начин на около 50 места в Новия завет (например, в Евангелие от Лука, 4:21 (писания), в Послание към римляните, 1:2 (светите писания) и др.).
Според Библията, централно събитие в историята на еврейския народ, на Израел, е синайския завет (съюз) (Изход, 24:1 – 8). Под неговия знак протича цялата по-късна история на този народ, за него се пее в псалмите, за него говорят пророците. В Новия завет Исус Христос се явява онзи, който по пророчеството на Еремия (31:31) ще направи Нов завет. По-точното наименование би било съюз, но по традиция се използва завет.
Според християнските богослови понятията Стар и Нов завет означават два периода:

• времето на подготовка и очакване на Исус Христос
• времето на Исус Христос, което според Библията е времето, през което човечеството отива към оня ден и час, за който никой не знае (Евангелие от Матей), към Господния ден (1. Солунци 5:2), към великия ден (Откровение 16:14).

Библейските книги са писани през изключително дълъг период от време – от около 1300 пр.н.е. до около 100 г.
Според сегашната последователност на подреждане на книгите в Библията, която е установена от две хилядолетия, първа е Битие, а последната – Откровение на Йоан или Апокалипсис. По този начин Библията обхваща символично периода от създаване на земята и небето (Битие, 1:1) до появата на ново небе и нова земя (Откровение 21:1).
Според католическия списък на библейските книги, Библията съдържа 46 книги от Стария завет и 27 книги от Новия завет , общо 73 книги. Според източноправославния канон тези книги са с четири повече, общо 77 т.е. 50 книги от Стария завет и 27 от Новия завет . Според протестантския списък на Библията има общо 66 книги - 39/27.

Цялата Библия е исторически и географски обусловена. Това е нейна характерна особеност, отличаваща я от останалите религиозни книги на човечеството: нейната мисъл е дълбоко вкоренена във времето и страните, в които е възниквала. Поради това, Библията не може да бъде разбрана без своята историческа и географска рамка.
От времето на Авраам, когато всъщност започва библейската история, до Откровението на Йоан, мисълта в Библията е тясно свързана с историческите събития в Близкия изток. Археологическите разкопки в Египет, Месопотамия и Палестина спомагат за разбирането на много библейски текстове. Например археологическите открития дават много обяснения за периода на цар Навуходоносор, за падането на Йерусалим през 587 пр.н.е. и вавилонския плен (Втора книга на царете, Еремия, Ездра и др.). Библията дава отговор за всяка миграция, инвазия, подем и упадък на народите от Близкия изток, за възхода и гибелта на различни империи. Тези събития са се отразили не само на историята на Израел, но и на развитието на религиозното послание на Библията.
Събитията от библейската история се случват на територия, която обхваща почти целия древен Близък изток: Месопотамия, Египет и най-вече – от 13 век пр.н.е. – Палестина, наречена така по филистимците. В Библията тази страна се нарича Ханаан, според старото коренно население, след това Израилева Земя, Света земя, Обещана земя (Обетована земя) и накрая – Юдея по главната област със столица Йерусалим, която до 587 пр.н.е. (преди Навуходоносор) и от 350 пр.н.е. до 70 г., по време на римското владичество, запазва известна самостоятелност.
За да се оцени правилно религиозното съдържание на Библията, трябва да се вземе предвид възходящото развитие на нейната религиозна мисъл. Вярващите, които откриват в Библията олицетворението на Бога, смятат, че в нея религиозната мисъл е дадена и в рамките на човешките размишления. Тя има своята история, в нея участват и индивидите, и колективът, и епохите, и срещите с религиозната мисъл на съседите и т.н.
Съществува развитие от колективна религиозност през епохата на разцвет на монархията (10 век пр.н.е. и нататък) до издигане на индивидуалната религиозност в периода от 6 век пр.н.е. нататък.
Съществува усъвършенстване на познанието за Бога: от Всемогъщия Господ Бог на Авраам до Отеца на Исус Христос; от явяването на Бога в Изход, 3:2 до „Бог е любов“ в Първото послание на Йоан, 4:16. Брачният морал също не е формулиран изведнъж в Библията: Христос коригира схващанията от Стария завет (Матей, 5:27 – 32 и 19:3 – 12).
Голяма е дистанцията от началните и твърде неясни представи за задгробен живот, които се крият в старозаветната дума и понятие Шеол (преизподня), до новозаветните изрази, с които, въз основа на възкресението на Исус Христос, се описва вечния живот (Първо послание към коринтяните, 15).
Дълго съзрява „новата заповед“ на Исус Христос (Йоан, 13:34) от тясното схващане за любовта към ближния/ сънародника (Левит, 19:18) до заповедта за любов към неприятелите (Матей, 5:44 и Евангелие от Лука,6:27 – 35). Ограниченото националистично схващане за Бог в Стария завет се преобразява в универсалните призиви на пророците, особено в края на Книга на пророк Иона, а Христос окончателно оповестява за Бог, който „прави слънцето си да изгрява на злите и на добрите“ (Матей, 5:45). А най-зрялата формулировка на закона за любовта обединява в едно любовта към Бог и любовта към ближния: от проповедите на Исус (особено в Матей 22:34 – 40; Евангелие от Марко, 12:28 – 38, Лука, 10:25 – 28) до формулировката на Йоан (Първо послание на Йоан, 4:20 – 21): „Ако рече някой: ‘Любя Бога, а мразя брат си’, той е лъжец...“.

Тайванско издание на Библията

Различните християнски общности – католици, православни, протестанти и др. – смятат Библията за задължителна в религиозно отношение, за книга, която дава насоки за живота.
Въз основа на самата Библия се изтъкват следните нейни основни свойства:

• Библията сама се представя като боговдъхновена книга, т.е., въпреки нейните човешки автори, неин инициатор е Бог. Към това насочва въведението в пророческите беседи: Така казва Господ Иеова и заключението: Неум Яхве (Това са думи от Господа). Самият Исус Христос се позовава на Стария завет като на Божие слово (напр. Матей, 22:32). Апостолите също се позовават на Стария завет. Това е изрично формулирано от Апостол Павел във Второто послание към Тимотей, 3:16 – 17: Всичкото писание е боговдъхновено и полезно за поука, за изобличение, за поправление, за наставление в правдата, за да бъде Божият човек усъвършенстван, съвършено подготвен за всяко добро дело. (сравни Второ послание на Петър, 1:20).
• Каноничността на Библията се състои в следното: в Библията като сборник от свещени книги се включват само онези книги, които от древни времена са признати от Църквата за такива. Тези книги са възприети, съхранени и тълкувани така както са написани.
• За християните Библията е наука за спасението (Лука, 1:77, цитираният по-горе текст от Второто послание към Тимотей, Послание към римляните, 15;4).

Библията е най-печатаната и най-разпространената книга в света. Според данни от 2008 г. съществуват цялостни преводи на 451 езика и частични преводи на 2 479 езика.^[1] Разпространението на Библията в световен мащаб се осъществява от различни международни библейски дружества, а в България от Българско библейско дружество.

• Верещагин, Е. М. Библеистика для всех. М., 2000.
• Rohr, R. Das entfesslte Buch. Eine Einfuehrung in die Bibel – Altes und Neues Testament. Freiburg, 2004.
• Макдауъл, Дж. Доказателства, които изискват присъда. С., 2004.
• Хенриксен, У., Джексон, Г. Изучение, толкование и применение Библии. Изд. 2-е, переработ. СПб., Мирт, 2005.
• Ричис, Дж. Библията. Кратко въведение. С., 2005 (Поредица Световните религии).
• Бошан, П. Пятьдесят библейских портретов. М., 2005.
• Стидмън, P. Пътешествие през Библията. С., 2005.
• Padgett, A. G., P. R. Keifert. But Is It All True? The Bible and the Question of Truth. Grand Rapids (MI), 2006.
• Нафанаил (Львов), архиеп. О Святой Библии. Священное Писание и богослужение. Апологетические беседы. СПб., 2007.
• Peters, F. E. The Voice, the Word, the Books: The Sacred Scripture of the Jews, Christians, and Muslims. Princeton, 2007.
• Armstrong, K. The Bible: The Biography. London, 2007.
• Young, F. M. Brokenness and Blessing. Towards a Biblical Spirituality. Grand Rapids (MI), 2007.
• Десницкий, А. С. Писание – предание – современность. Киев, 2007.
• Thatcher, A. The Savage Text: The Use and Abuse of the Bible. Oxford, 2008.